За грешките на млади години се плаща на стари

За грешките на млади години се плаща на стариКазвам се Стефана, от Поморие съм. Преди много години, още съвсем младо момиче, се заклех, че няма да отстъпвам от мечтите си, а те бяха големи – да обикалям света, да уча, да видя най-големите забележителности, да срещна много хора и да изпитам всякакви вълнения и емоции…

Баща ми и майка ми бяха обикновени хора, това ги плашеше и

всячески се мъчеха да ме вкарат в “правия път”

За тях беше най-добре след гимназията да се омъжа, да си родя дечица, да им помагам на старини. Аз отидох да следвам в София и после вече не се върнах в провинцията, въпреки молбите им. Брат ми, макар че нямаше моите амбиции, също се отдели и заживя в друг град. Ожени се, заживя в семейството на жена си и вече не можеше, а и нямаше възможност дори да прескача да наглежда нашите. Минаха години, аз отчасти успях да си начеша крастата – пътувах като стюардеса, а после и като университетски преподавател къде ли не по света, учих езици, срещах интересни хора и с някои от тях имахме хубави любовни истории…

Все повече не ми се искаше да се връщам във вехтата къща, където баща ми едва креташе с болестта на Бехтерев, а майка ми непрекъснато нещо хленчеше, че не успява да се справи с живота, с парите, с ремонтите, с капризите на внучките, които брат ми редовно й пращаше всяка ваканция… Всичко това ми дотягаше, досаждаше, не можех да проумея защо ме впримчват в техните глупави проблеми. Стисках зъби всеки път когато някой от тях ми се обаждаше по телефона, гледах си часовника и търсех наум някакъв повод да прекъсна разговора. Пращах от време на време някоя сума за празниците и… толкова. Когато

брат ми се разболя от рак и се наложи да идва на прегледи и изследвания в София,

аз направих всичко възможно да не се наложи да общуваме дълго – намерих му евтин хотел, казах му, че заминавам в дългосрочна командировка в чужбина… Просто не можех да го изтърпя – ни да го гледам, ни да го слушам, изнервях се и се разстройвах, а психичното ми равновесие за мен беше много важно, по това време воювах за важен пост. Нямаше какво да си говоря с него, така се бяхме отчуждили, а и с болен човек за какво да говориш – той все върти и суче около състоянието си, около болките, около неясното и нерадостно бъдеще. Брат ми почина главно защото нямаше достатъчно средства ни за лекарства, ни за терапия, но аз си рекох “Така било писано, Господ така е решил!” и

не отидох даже на погребението му,

защото знаех, че като ида там и се подложа на такъв стрес, после една седмица поне ще съм вън от строя и това ще ми провали работата задълго. Пратих една утешителна сума пари на снаха ми, за да си посрещне на първо време нуждите, и повече не исках да питам и да зная как живеят с децата, имат ли средства за храна и за дрехи, кой ще издържа семейството без заплатата на батко… От време на време, ако съвестта ми ме бодеше много, им пращах по един колет с дрехи, които не нося вече, с надеждата, че все ще станат на някого. Когато голямата ми племенница дойде да следва в София, я поканих в сладкарница и съвсем откровено й казах, че не бива да се надява да живее при мен, аз имам любовник, който не понася дори котката ми… А и по-добре ще е да е самостоятелна, за да порасне по-бързо и да свикне. Разтърсих се сред познатите си и успях да й намеря добра квартира, евтина и удобна. На сбогуване й обещах с половин уста да й помагам, ако някой път има нужда от нещо, но й препоръчах да не злоупотребява… И детето не се обади повече. Междувременно баща ми почина, а майка ми, сама и без помощ, изпадна само след няколко месеца в старческа деменция. Обади ми се една наша комшийка по телефона и ми каза, че мама нощно време седяла на балкона и виела като ранена вълчица, при това съвсем гола, без дрехи. И че се опитала да се обеси. Нямаше как, взех си отпуск и заминах да видя на място какво става, да взема някакво решение. Бях се приготвила и очаквах, че ще е непоносимо, то се оказа в пъти надхвърлящо очакванията ми.

Къщата се оказа мръсна, изоставена и порутена, а майка ми – някаква чужда за очите ми старица

С къщата долу-горе се справих, извиках фирма да изчистят и да изхвърлят част от натрупаните боклуци из стаите, сложих нови тапети и нов балатум, смених изпочупените електроуреди… Но какво да правя с майка си? По това време се опитвах да забременея “ин витро” и състоянието ми изискваше спокойствие и ведри мисли. Но това беше невъзможно в съжителство с жена, която се загубва на път за тоалетната, която или пие всички хапчета, които намери, или не иска нищо да пие и трябва да й връзвам ръцете, за да не ме издере, докато й ги пъхам в устата. Която чака да заспя и изяжда всичко в хладилника, а после казва, че я държа гладна… И не мога да ида да купя хляб, без да заваря после вкъщи наводнение или пожар… Обадих се на една мамина приятелка, добър и мъдър човек, лекар по професия. Исках да се посъветвам какво да правя.

В старческите домове такива хора като майка ми не приемаха, а да я заведа в апартамента си в София беше безумие, тя искаше пространство, искаше си двора, цветята, съседите, с които в моменти на просветление си говори. Тя дойде и ми каза това, което навярно подсъзнателно съм знаела: всичко това ми се случва, защото… имам нужда от урок. Урок – изпитание.

То е заради моя егоизъм, заради равнодушието ми толкова години… Някой отнякъде ме предупреждава, че съм живяла неправилно. Ако това е истина, а аз май вярвам, че е така, ще трябва да променя из дъно живота си. Но още не съм готова… / Блиц

Сайта не носи отговорност за написаните коментари